Мартин танцува по стълбища, площади и тротоари и казва, че улицата е по-честна публика от всяка зала. Срещнахме се в една ранна неделя, когато градът още спеше, а той вече загряваше на каменните стъпала.
Кога разбра, че танцът ще е повече от хоби?
Когато за първи път си купих обувки за танци с парите от първата си заплата, вместо телефон. Бях на двайсет. Приятелите ми мислеха, че съм полудял. Аз пък за първи път се чувствах на мястото си.
Защо улицата, а не сцената?
На сцената хората са дошли да гледат. На улицата трябва да ги спреш. Минувачът не ти дължи нищо – нито внимание, нито аплодисменти. Ако остане, значи си го докоснал. Това е най-честната оценка, която съм получавал.
А белият костюм?
Той е малко провокация. Всички очакват уличният танцьор да е с анцуг и маратонки. Белият костюм казва: това не е случайно, това е представление. И да, всеки път се моля да не седна в нещо мръсно.
Падал ли си пред публика?
Много пъти. Научих се, че падането е част от танца, ако станеш с усмивка. Хората помнят не грешката, а как си се изправил след нея. Мисля, че това важи и извън танца.
Какво би казал на някого, който иска да започне, но се срамува?
Започни у дома, пред огледалото. После пред един приятел. После пред двама. Срамът не изчезва, просто спира да е по-голям от желанието.
Примерно интервю – текстът е измислен и ще бъде заменен с истинско съдържание.